Любовта в спомена, реалността и бляна в елегията "Аз искам да те помня все така", Димчо Дебелянов, есе

 

              В търсене на светлина, хармония и щастие човек е в непрестанно лутане между минало, настояще и бъдеще, между спомен, реалност и блян.

       Най-силно непрестанното лутане между спомен, реалност и блян се усеща в света на любовта, която е пречистена, пречистваща, мечтана и спомняна, извисяваща се над земната суета. Любовта  е най-висшата ценност за изстрадалия и обезверен човек, а образът на любимата е блян в спомена. Любовта е спомен, реалност и блян.

         Показателна в това отношение е елегията на Димчо Дебелянов „Аз искам да те помня все така…”. Образът на любимата е реален, съществуващ в реалността, в миг на раздяла, когато любовното чувство е най-извисено и истинско. Именно затова мисълта за невъзвратима загуба, за непълноценно изживяване на любовното чувство е израз на копнежа на влюбения мъж за връщане  към света на спомените и желанието му да остане там: „Аз искам да те помня все така…”.

      Извисено е чувството между влюбените на хълма, далеч от мрачния и потънал в мътен дим град. Реалността е мрачна и враждебна, но същевременно и озарена от красотата на любовта в часа на раздялата. Градацията от епитетите „бездомна, безнадеждна и унила”, чрез  които се изгражда образът на любимата, не само  допълват мрака в реалността и  лишеността от вяра и надежда. но  и подсказват  трагичната обреченост на красивата любов.

       В света на настоящето любовта е  обречена и невъзможна, защото пълновластен господар е Тя- смъртта. В мига на раздялата, пред Смъртта, човек най-силно е способен на искрени и съкровени чувства. Лирическият герой на Дебелянов смело дава обет във вечна обич  и вярва в бъднините ѝ, но същевременно осъзнава, че реалността е по-силна от спомена и  красивата мечта. В този миг се преплитат сила и безсилие, вяра и безверие, намирайки израз в трагичната истина: „а в свойта вяра сам не вярвам аз”. Неспособен  е  влюбеният да даде опора на любимата, защото е раздвоен и  лишен от вяра. И в този миг  се  ражда примирението  със  съдбата и  Смъртта, реалността безпощадно властва над любовта:

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака…

          Символните образи на обречената любов са нощта и прилепите в мрака. Ето защо за нея в реалността има  само  едно възможно съхранение – да бъде  запечатана в света  на спомена.Повторението на финалния стих в творбата  затваря композиционната  ѝ рамка и същевременно   очертава сакралното пространство за  бленуваната любов- пространството на  спомена.  

         Елегията на Дебелянов е израз  на   неговата “разнолика и нестройна душа”, която се лута между размитите граници на реалност, спомен и блян в  търсене на хармонията и съвършенството.  Същевременно се докосва и до нашите неспокойни и търсещи души. Понякога невъзможното щастие в настоящето   се запазва в миналото и се преражда в красив блян.