Космическият удавник, или въведение към Ноевия ковчег
На път от село Мусачево към София, с надеждата да срещне някоя кола, разказвачът тръгва пеш. Вместо кола го настига буря.Сред проблясъците от светкавици, той за първи път се среща с неестествено голямото голо тяло на въображаемия удавник, което ту изчезва, ту се появява, носейки се леко по водата. Усеща, че някой го наблюдава. Дочуват се зловещи звуци и смехове.
Отново вижда безжизненото му изправено тяло край железопътните бариери и обобщава, че видението е плод на разстроената му нервна система.
След години, много по-късно, разказвачът вижда огромните рани на удавника, сякаш оръфани от куче. Но веднага споделя, че е възможно те да са от откъснатите криле на Икар при падането му в морето.
Късно вечерта, след бурята, героят разказвач е посетен от мъртвия китайски диктатор-Мао Дзедун. Тъжен и състарен, Мао държи в ръката си омачкания си портрет, като го приглажда. Разказвачът вижда неуспешните му опити да поправи портрета.
Посетителят мълчаливо си тръгва, но от този момент нататък повествователят е редовно навестяван от него.
Появата на Мао Дзедун събужда спомен за огромна бронзова камила и малко китайско момче в пустиня. Споменът се превръща в символ на човека, вгледан към вечността.
В спомените на разказвача нахлува случка от зимата, когато е на лов и чака патици над река Малък Искър. Потънал в размисли за постоянния въздушен коридор на птиците, той обобщава, че за разлика от птиците, хората отдавна са загубили своите и няма къде да мигрират, освен във въображенията си.
Наблюдавайки падащите сачми във водата, след изстрела, разказвачът вижда загадъчна усмивка. А по-късно - голият и огромен труп на космическия удавник как се носи величествено по водата. Цялото му тяло е покрито със зеещи рани, ала те не кървят. Трупът с трясък разбива леда, а някой нашепва вътре в разказвача, че трябва непрекъснато да се събират трохите на живота, с цялата му сиромашия и сухоежбина. Да се събира всичко и да се скъта, да се запази и да се пренесе във времето, подобно на Ной, който след потопа успява да запази живота.
Обсебен от тази идея, разказвачът сякаш вижда как всеки човек строи кораба на своя живот и как светът сам по себе си е цяла корабостроителница.
Нагърбва се с трудната задача да напълни трюма на своя плавателен съд само с части живот, макар и бедни.
Знае, че няма никакви шансове за успех, но въпреки това окуражително си пожелава: „Хайде, удавнико, на добър час!“
Въшкарчето
Животът, подобно на монетата, е ези или тура - с подеми или падения.
Въшкарчето е слабо, грозно, неугледно и самотно диво прасе. То бяга от всички, а най-много се страхува от хората.
Една нощ, търсейки храна, младото диво прасе се среща с огромен и силен глиган. Въшкарчето се превръща в очите и ушите на стария глиган, а глиганът в негов учител.
През една зимна нощ старият глиган е убит, а Въшкарчето отново е само, докато куршум не покосява и неговия живот.
Три врани
Край гората през един зимен ден, на едно самотно дърво кацат три черни врани.
Разказвачът не успява да ги пропъди, така както и не успява да премахне тежките мисли, които го обземат понякога.
Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета.
Свинарят Ико минава със стадото си покрай къпещи се със сапун в реката жени. Те не се притесняват от присъствието му.
Появява се Господ, който се опитва да предупреди жените, но е ударен по главата от силно окосмена жена и бързо изчезва в царевицата, където сваля божествената си риза и се преобразява на Дявол.
Група каракачанки са забулени, отделена от тях е друга каракачанка, която сяда на брега и гледа къпещите се жени.
Жените в реката се смущават от каракачанката и решават да я завлекат във водата. В суматохата каракачанката е удавена, а по-късно свинарят отбелязва, че мъртвото тяло е на мъж. Дяволът повежда, разкаялите се жени, извършили престъплението.
Намесва се разказвачът, за да разкаже за забравената в началото на текста пъпчива жаба. Той подсеща и Дявола за ризата, която е забравил в царевичната нива. Ризата отлита покрай косач, който я разпознава като дрехата на на жена му.
След време до реката се появяват скитащи кучета. Сред тях е и куче с оголен хълбок. То намира сапуна на жените и всички започват да го гризат настървено. Вкусът му навява сладки спомени. Гръмват пушки. Всички кучета са избити.
На следващия ден, сред снежната земя, потънала в мълчание, разказвачът вижда кучето с ранения хълбок, което стои безмълвно в своята самота. Привело глава, то издава зловещ вой, който размърдва хлебарките в трюма на Ноевия ковчег.
Хлебарката
Войът на раненото самотно куче от предходната глава събужда хлебарките в трюма на Ноевия ковчег. Разказвачът отбелязва, че те са навсякъде, дори и в София.Повествователят си спомня за история, разказана му от приятел, случила се в Москва преди революцията.
Прочут майстор, който искал да спечели благоразположението на градоначалника, всяка сутрин му носел кифлички за закуска. Една сутрин му поднесъл кифличка с изпечена хлебарка. За да се спаси от разгневения градоначалник, майсторът изяжда кифличката и излъгва, че това е стафида. От този ден нататък се родила традицията за украсяване на кифличките със стафиди.
Сам разказвачът се сеща за случка в Индия, когато му поднасят хляб с хлебарки.
Хлебарките са навсякъде, където има трохи и са много по-устойчиви от човека.
Къкринското ханче подир залавянето на българския Апостол
При опита си да избяга от заптиетата, Апостола увисва на плета в Къкринското ханче. С изпразнени револвери, сам срещу седемнадесет заптиета, той бива ранен и пленен.
Заптиетата го претърсват, както и окървавения сняг и мястото около плета, и намират няколко сребърни меджидиета /монети/.
Преди разсъмване, с взетата каруца от един мливар, Апостола е закаран в Ловеч.
Разказвачът се намесва и описва опустялото ханче като ослепяло. Единствените спомени за Апостола са на вдлъбнатината, останала върху възглавницата и снежният отпечатък от стъпките му край плета.
Из колибите, наоколо се чува мълва, че при залавянето си Апостола е носил в себе си много пари. Преди да бъде заловен, той ги е разпилял около плета, за да може по-късно поробеният български народ да ги намери.
Разказвачът споделя, че мълвата плъзва бързо, обгражда като мъгла човешкия свят, злорадства и разрушава най-съкровените му тайни, а понякога достига световни размери като гигантско кълбо от влечуги.
Следвайки мълвата, след залавянето на Апостола, в ханчето пристига един човек. Той се отправя към злополучния плет, достига до вече отъпкания от заптиетата отпечатък на Левски, прекръства се и започва да пълни с ръце котела със сняг, който носи.
След време с човека идва и жена. Те се спират отново на познатото да плета място. Жената тихо започва да се моли, а мъжът отново започва да пълни очукания котел със сняг, след което започва и той да се моли.
Снегът вали ситно и затрупва всичко. След молитвата сивите силуети на мъжа и жената се изгубват надалече.
Над Къкринското ханче прелита бавно гарван, дрезгаво грачейки, като че ли търси нещо под снега. Той не може да види нищо, защото няма удивителната способност на сокерицата да вижда през снега. Дрезгавите му викове остават без отговор.
След гарвана пристига куц и кашлящ човек с кошче и лопата. Пълни кошчето със сняг и се отдалечава.
Пристигат три жени, от които едната е стара със сини, почти избелели очи, а другите две са млади. Старата жена вади икона на Богородица, оставя я върху снежния отпечатък на Апостола. Трите започват да се молят, загребват сняг в престилките си. Отпечатъкът на Апостола все по-слабо личи.
В мига, в който трите жени решават да си тръгнат, са изненадани от други жени и мъже, които се молят шепнешком. Техните молитви звучат страшно в зимния ден.
Из навалицата се появява висок, сух мъж с изнемощял катър, наметнат с конски чул. Непознат е за всички. Човекът се спира до отпечатъка на Левски и го повива с конския чул, сякаш повива много близък, паднал в снега човек. На тръгване загребва сняг и казва на струпалите се хора, че по този начин ще се запази отпечатъка на българския Апостол.
Всеки от идващите загребва сняг и го отнася у дома, с надеждата да намери белите меджидиета.
През това време мълвата достига до град Ловеч и в конака поп Кръстю пита заловения: „Какво стана, Апостоле?“
Районът около ханчето опустява, но не задълго. Появяват се група мъже със заснежени ямурлуци и гугли. Всеки един от тях носи ведро и брадва. Запалват огньове около ханчето, разтопяват снега в котлите си многократно.
Прелитат птици и мълчаливо кацват по дърветата. Те са по-тежки от самотния гарван и вятърът не може да ги отвее като пеперуди на всички страни.
Снегът продължава да вали, сипкав и ситен. Хората идват и си отиват. Всички мълчаливо пълнят сняг и го разтопяват.
По здрач до ханчето минава колибарин. След като узнава причината за събралото се множество и той загребва шепа сняг. Отнася го в бедната си планинска колиба.
Пристигат група мъже с факли, водени от онзи, който сутринта е завил снежния отпечатък на Апостола с конския чул. Мъжете благоговейно коленичат пред отпечатъка, факлите им го осветяват и той сякаш оживява. Така образът на отпечатъка остава за вечни времена в съзнанието на хората.
Късно през нощта, на същия ден, бедният колибарин стопява събрания сняг и вижда, че на дъното на менчето светлее едно бяло меджидие.
Така завършва този страшен ден.
Героят разказвач споделя, че е започнал да пише историята, провокиран от една мълва, но сам признава, че я е украсил със светлите молитви на хората около отпечатъка на Апостола.
Когато по-късно се опитва да разбере дали мълвата е истина, разказвачът посещава местата, на които Апостола е бил за последен път. Оказва се, че никой не знае за случката. Единствено жената от Къкринското ханче споделя, че заптиетата са претърсвали мястото, не са намерили нищо и тръгнали за град Ловеч. Подир тях ханчето опустяло и никой повече не е идвал там.
Повествователят споделя, че истината за гибелта на Апостола е болезнена и че снегът е паднал много по-рано- преди петстотин години… За тези години се натрупват болезнени снежни преспи в душата на поробения българин. Народът не е имал възможността да разбере за заловения си Апостол. Пусто и безнадеждно е било.
Вглеждайки се в собствената си душа, разказвачът споделя, че и в нея има стари и грозни преспи, останали от оня сняг преди петстотин години. Той знае, че за да се освободи от тях, трябва да ги разтопи, вярвайки, че под тях са отпечатъкът на Левски и разпръснатите бели меджидиета.
Малашевските гробища
През 1980г. , болен от рак, братът на разказвача умира. Погребан е в Малашевските гробища, които в сравнение с Централните софийски гробища са потискащи, мрачни и сиромашки.
Майката на разказвача се среща за втори път с тежкия удар на смъртта, след внезапната загуба на мъжа си преди 40 години.
Загубата на покойния брат е мъчителна и за разказвача. Сякаш животът спира и единственият очакван край е светът на смъртта.
Спасение намира в писането. Затова мислено се връща към библейския разказ за Каин и Авел, от който води началото си погребването на мъртвите.
На финала на главата разказвачът с болка и огорчение споделя личната си случката. Майка му три поред ходи в гробищата и на третия ден вижда, че е откраднат фенерът от гроба. За разказвача виновникът е сипаничавото, пъпчиво и грубо лице на живота, промъкнало се в света на смъртта.
Сивият вълк, черното куче
Разказвачът е на лов с приятели. Спират за почивка и при тях идва едно старо куче, на чийто врат има завързано дърво, което при всяка крачка му причинява болка. От животното се носи миризма на мърша. Започва се спор за миризмата му. Предполага се, кучето се валяло в мърша, за да покаже на себеподобните си мястото за храна. Идването му при ловците е знак, че то ги възприема за себеподобни.
Според повествователя кучето е преобразено от човек, наказан за ловните си грехове. Тъкмо това предположение е причина, той да си спомни за ловна случка, разказана от Емилиян Станев, когато след богат улов един от групата убива малко птиче. Постъпката е грозна.
Най-младият от групата ловец стреля напосоки и прогонва кучето към гората и мъглата.
Повествователят се сеща за две лапландски легенди.
Първата легенда разкрива нашествието на група вълци при местните жители /самоеди/. Въпреки опитите за прогонване, глутницата, водена от едър сив вълк, достига до църквата.
По- възрастните жители започват да мислят, че големият сив вълк е прероден човек. Спомнят си, че на брега на реката се е настанил непознат човек, който отдавна не са виждали.
По-младите самоеди посещават къщата на пришълеца и се убеждават, че наистина вълкът е прероден човек, защото около къщата в снега личат вълчи стъпки.
Пролетта приижда. Един ден големият сив водач, пиейки вода от реката, вижда уродлив човешкия си образ. Глутницата го разкъсва. Останалите вълци също се оглеждат във водата и техните вълчи муцуни биват понесени от реката по пътя си.
Всеки лапландец, огледал се във водите, вижда двойно отражение – вълче и човешко.
Тези странни образи се отнасят от реката надалече.
Според втората легенда, през лятото в Лапландия, косач и бременната му жена са на нивата. На обяд сядат да си починат и жената разказва на мъжа си за туптящото детско сърчице в утробата ѝ. Мъжът внимателно докосва корема ѝ , за да усети пулсациите на малкото същество.
Подир обяд жената остава да си почине, а мъжът се отправя към нивата. Бъдещата майка се унася в дрямка, но изведнъж се сепва, като вижда, идващо откъм гората черно куче. Жената постепенно вижда, че това черно куче е огромен звяр със святкащи очи. Звярът я напада, не успява да я нарани, но отнася откъснато парче плат от роклята ѝ.
Хълцайки, жената разказва на мъжа си за грозното големоглаво черно куче. Усмихвайки се, мъжът я успокоява. Тогава тя с ужас вижда между зъбите му останало парче плат.
Според легендата у някои хора живее грозното, зло, черно куче, чието преобразяване не се знае кога ще се случи.
Разказаните легенди биват приети от ловците пренебрежително и скептично. Поглеждайки ги изпитателно, с ужас разказвачът открива, че между зъбите на всеки един от тях има парчета от грубата му ловна риза. Опитва се да се засмее като тях, но го обзема ужасът, че може би и между неговите зъби има парчета плат от нечия груба ловна риза.
С огромни усилия той се опитва да не мисли повече за този ужас. Но усеща, че конвулсия минава по цялото му тяло. Някакво подобие на парче плат от груба ловна риза тежко, бавно и лепкаво се завъртява по костите му и също така бавно пада в съзнанието му. Няма как да го изхвърли, загнездено в съзнанието му, то остава там завинаги в трюма на неговия беден ковчег.
Старото куче с дървото на шията не се връща повече, но в съзнанието на разказвача остава убеждението, че то е видяло своите себеподобни в лицата на ловците и затова е дошло при тях.
Тъмният трюм
Понеже на хлебарката от трюма на ковчега е отделено твърде много място в бележките на разказвача, той има желание да разкаже с няколко думи и за самия трюм.
Много тъмен е трюмът, като в рог, и постоянно повествователят се препъва из него. Всяка вечер запалва ветроупорния си фенер, окачва го на палубата и влиза вътре. Но и с фенера не може да освети навсякъде.
Благодарение на светлината може да се видят най-различни подредени и разхвърляни клетки и сандъци, слепи стени. Мракът е толкова гъст, че се усеща лепкав.
Понякога се усеща леко въздушно течение от отворения капак на палубата, през която проблясва далечна звезда, която като че ли иска да надникне в душата на повествователя. Понякога разказвачът чува шум на пера, сякаш птица или прилеп полита. Това е поривът на неговата душа, която полита, удря се в стените, пада по гръб и умира самотно. Всеки порив преминава и умира в сърцето, което тупти вътре в трюма.
Веднъж разказвачът наблюдава мравка, която се препъва в нещо и спира, но после продължава по своята пътечка. Сърцето му също спира за един миг.
Друг път той наблюдава птичка, която изпуска семка от човката си. Безшумно е падането на семката по палубата, но птичката спира, намира я и продължава пътя си. Сърцето на разказвача се свива и разпуска енергично.
Понякога глупава и разсеяна сойка, пренася жълъди от едно място на друго. Унесена в мисли за сто неща, тя изпуска някой жълъд, който пада с трясък в трюма, но тя не го взема. Това не стряска равномерното туптене на сърцето, то остава спокойно.
Но една отронена сажда от комин или от нечия душа силно разтуптява сърцето на разказвача.
Той размишлява, че леките течения в трюма раздвижват тежките въздушни течения. И в живота леките течения са важни, защото така той не може да бъде повален и да се залежи на смъртния си одър.
Препъвайки се из тъмното, той обобщава, че в трюма е събрана една малка и нищожна част от душата на света.
Щърков сняг
След като повежда в ада жените, удавили преоблечения като каракачанка мъж, дяволът се връща край реката и се преобразява в папуняк. Там вижда свинете, които шумно се бият в реката над нещо и го теглят свирепо със зъбите си. Вижда и свинаря Ико, който разтървавайки животните, забелязва трупа във водата и ужасено побягва със стадото си.
На брега на реката папунякът съглежда стар щъркел с отпуснато и ранено крило, който грижливо оправя перата си.
Късно след пладне старият щъркел прави неуспешен опит да полети към ливадите, където са другите щъркели. Изкачва се на високия бряг, сякаш танцува.
Тръгнал подир стария щъркел, папунякът вижда, че има много щъркели в ливадите зад брега, но вижда и жаба, от която побягва и влиза в царевицата. Там се преобразява в човек, а в ръката си държи жълта тиква, защото е виждал хората да излизат от царевицата така. Скоро чува заплашителен вик, вижда човек с пушка и хуква да бяга.
Скоро папунякът се озовава в ливадите при щъркелите. Усеща, че краката му изтъняват и почервеняват – самият той се превръща в щъркел. Странното преобразяване на дявола е видяно от човека с пушката и от стария щъркел, който вместо да полети е решил да повърви към събратята си.
Унесен в мисли за младините си, когато прекосявал огромни разстояния, старият щърк не забелязва насочилите се към него, уверени в силите си, седем млади птици. Младите щъркели го нападат, а той няма сили да им отвърне. Постепенно го напада цялото ято и той побягва.
Самотен старият щъркел очаква нощта, когато ятото ще тръгне за юг. После вижда звезда, която влиза в неговата душа и я озарява.
На сутринта ятото отлита, а по същото време един папуняк се измъква от ятото. Старият щърк се опитва да полети, но не успява.
По някое време идва тъжен и замислен човек да заличи къртичини на нивата.
Примамен от мисълта, че в пръстта ще намери храна, старият щъркел се насочва към човека, който след неуспешните си опити да заличи къртичините, решава да наводни нивата. Наводнената нива се превръща в богато угощение за стария щъркел. Един по един на нивата идват и други животни- нощна сова, лисица и глиган.
Неочаквано глиганът побягва от странното поклащане на щъркела. Бягайки, той минава покрай ниви, огньове и котли и достига до гробищния гъсталак в опустялото, поради строеж на язовир, родно село на разказвача-Калиманица.
След месец-два старият щъркел се премества до една дига на завет. Там вижда убит от ловците глиган и се досеща, че това е същият глиган, който е побягнал преди от наводнената нива.
Настъпва зимата и човекът прибира щъркела в плевнята си при другите животни. Тук щъркелът опознава всички животни- полските мишки, големия плъх и врабчетата. В плевнята се промъква и нощна сова, която уплашва мишките до ужас.
След време в плевнята идва лисица и застава точно срещу щъркела. Идването на лисицата отключва спомени у щъркела, когато една лисица и един щъркел са си ходили на гости и са се гощавали с каша. Лисицата сипвала кашата в плитка паница, а щъркелът – във ведро с тясно гърло. Оставали гладни всеки път, но никога не се оплаквали. По време на едно гостуване щъркелът разказва на лисицата приказката за превърнатия в щърк багдадски халиф.
Сега, когато се виждат в плевнята, те вече не са побратими. Лисицата решава да огледа плевнята, но постоянно предизвиква щъркела, като се преструва, че го напада. По едно време нощната сова, която е на гредата, пада пред лисицата и тя в уплахата си блъсва щъркела. Щъркелът я удря с клюна си бързо по хълбока и тя в болката си се отдалечава.
По същото време лисицата вижда падналата по гръб сова. С един удар на лапата си я запраща в отсрещния ъгъл на плевнята. Совата притихва.
Посяга и на щъркела, който бързо забива клюна си в окото ѝ. Всички в плевнята са смутени от случващото се. Само совата издава тържествуващ зловещ звук.
В болката си лисицата се опитва да избяга, но човекът я хваща и я завързва.
Намесва се разказвачът, който е отворил капака на палубата си в своя ковчег, и размишлява, че Вселената е гигантска плевня, а Земята –малко мишле, което тича сред звездното небе. Вижда човека как в стремежа си да достигне до тайните Вселената, оприличава звездите на различни сечива от живота му, как оре и чопли горе по небето. Така човекът придърпва към себе си небето и го прави по-разбираемо за ума и по-достъпно за сърцето.
Докато разказвачът размишлява, щъркелът в плевнята дочува далечни удари, които постепенно стават по-отчетливи и равномерни, приличащи на удари от наковалня. Това са ударите на смъртта, която е седнала на каменоломната в снега и кове своята коса. Тя дебне появилата се глутница вълци, които започват да вият.
На другата сутрин стопанинът въвежда в плевнята лисицата с изваденото от щъркела око. Омраза се чете в здравото ѝ око. По обяд ловци идват да видят еднооката лисица. От този момент нататък, еднооката лисица се използва за примамка при лова на лисугери.
Една нощ при поредното извеждане на еднооката лисица на каменоломната като примамка, идва един лисугер с по-тънка от останалите опашка. Човекът стреля и убива не само лисугера, а смъртоносно ранява и лисицата.
Всичко това се случва пред очите на разказвача, който наблюдава от палубата на своя ковчег, а в мъртвите очи на лисицата сякаш той чете въпроса ѝ защо я е убил. Идва смъртта, а мъртвите тела на животните се покриват със сняг.
Разказвачът отваря трюма на ковчега и влиза вътре. Там вижда да си играят лисицата и лисугера като малки. Появява се и Мао Дзедун, който все още държи омачкания си портрет.
Става хладно. Повествователят вижда застаналата на палубата смърт. Той я пита дали има нужда от помощ, а тя от своя страна го пита защо събира всичко в своя ковчег след като няма власт над нищо и не може да обезсмърти нищо. Разказвачът просто отговоря, че подреждайки разни неща в своя ковчег, ще подреди своята душа.
Настъпва пролетта. Старият щъркел никога повече не вижда лисицата. Един ден изневиделица пада мъгла и завалява мокър сняг на парцали. Това е краткотрайният щърков сняг- времето, когато щъркелите се завръщат по родните си места.
Вгледан в небето старият щърк съзира завръщащите се щъркели. Радостен, че няма да е сам, той тръгва към ливадите, където кацват уморените му събратя. По пътя си вижда и папуняка, но няма време да го поздрави, защото бърза.
Пристигнал в ливадите, старият щърк бива нападнат от останалите щъркели. Намесва се човекът, който запраща тояга си и без да иска уцелва папуняка, който се цопва във водата.
Когато стига до поваления щъркел, той вижда безжизненото му тяло в калта, с изпомачкани пера.
Повествователят размишлява кой е убитият щъркел- дали е ранената стара птица, или някой халиф.
Снежен валяк
Разказвачът стои на палубата на своя ковчег и наблюдава деца с пъстри дрешки, които весело играят в белия сняг. По същия начин те играят и в морето, но и морето и снегът остават безразлични, обобщава разказвачът.
След лудешките си игри децата започват да правят снежни човеци, а част от тях – снежен валяк, който става все по-голям. С общи усилия, като сизифовци, децата бутат растящия снежен валяк. Скоро обаче се запъва и децата не успяват да го помръднат. Най-накрая ядосани се катерят върху него. Валякът се разполовява, те го стъпкват и изравняват със земята.
Започват всичко отначало. Разказвачът мислено им помага, но усилията им отново са напразни и те изоставят снежния валяк и се впускат в замервания със снежни топки.
Скоро откъм гората се задават майките на децата и поляната опустява, но не съвсем. На нея остават големият снежен валяк и няколко снежни човеци.
Загледан в снежния валяк, разказвачът си мисли, че не деца са играли, а цялото човечество е бутало някаква важна идея. Уморено то го е оставило и отишло при друга идея, може би съдбоносна.
Хлебарки четат написаното за хлебарките
Разказвачът е събуден от странен шум. Има чувството, че човечеството се е събудило босо и е тръгнало да обхожда малката му лодка. Нищо подобно! Той вижда хиляди хлебарки, които са силно възбудени, щъкат в различни посоки и се удрят една в друга.
Той разбира причината. Хлебарките са разбрали, че в бележките му става дума и за тях и сега пъплят из дневниците му, за да прочетат за себе си. Едни теглят с челюсти и прелистват надрасканите страници, други тичат с голяма скорост по редовете и душат като ловджийски кучета. Някъде се препъват, защото има много поправяни и зачерквани думи. Щом прочетат някъде, че е писано за тях, всички се струпват около думата и започват да я тълкуват в буквален или в преносен смисъл. Въпреки невярното им и неясно тълкуване, те не се спират, че чак разказвачът се учудва относно написаното.
Някои се заплитат в буквите и в препинателните знаци, но не обръщат особено внимание на това. Други четат и търсят смисъл между редовете. Разказвачът сам признава, че между редовете няма никакъв смисъл и овъглените черни и прегърбени хлебарки продължават да четат и между тях.
Общо взето всички се изказват недружелюбно за написаното за тях и всички са възмутени, когато разказвачът ги определя като дяволски същества, направени от сажди, смесени със слюнка и сам Господ ги заплюва и обрича в мрак, след което човекът с погнуса ги заплюва и се отрича от тях.
Всичко това ги кара да се погнусят от човека. Не успяват обаче ни да се погнусят, ни да го заплюят, защото се дочува шум. Хлебарките зарязват написаното за хлебарките, хукват и се изпокриват мигновено.
Някой ходи по палубата с подковани обуща.
Небето прокапа
Тропайки по палубата с подкованите си обуща, облечен в ловен костюм и с ловна пушка с белгийска украса, Емилиян Станев показва на приятелите си как турският султан тъпчел черешовите костилки, като си въобразявал, че така стъпква самата рая.
Гришата предизвиква Емилиян, че не може да уцели. Писателят мълчаливо сваля пушката от рамото си и я насочва към метеорита и стреля. Ударен от изстрела, метеоритът се разпръсква като бенгалски огън, падайки към земята.
Григор Вачков и Методи Андонов гледат със светнали очи.
Лицата и на тримата са сиви и барутени като лица на хора от друга цивилизация.
Далече зад тях разказвачът вижда баща си, вперил очи в ковчега, със замислено, но ведро лице. Най-млад е от всички – на тридесет и девет.
Метеоритът продължава да пада и рамената на баща му се посипват с искри. Той отърсва метеоритните искри и продължава да гледа сина си замислено и приветливо.
Разказвачът напразно се опитва да излезе при тях, но не успява да отмести капака на трюма. Остава му да гледа скъпите покойници, долепил лице до пролуките между дъските.
Тримата приятели сядат и започват да разговарят. До краката на Григор Вачков пада голяма водна капка. Той изважда празна консервена кутия и я подлага на капчука.
Приятелите разговарят и бавно се изгубват в мъглата. Разказвачът най-после успява с лекота да отвори капака и да излезе на палубата. С мъка отива до консервената кутия, излива я и я връща обратно на мястото ѝ. Струва му се, че в нея капе водният часовник на самата Вселена, който отмерва изтичащото време.
На палубата до разказвача идват големият сив плъх и унилият папуняк. Плъхът пропада зад борда, а сякаш папунякът се опитва да окуражи разказвача, че не е сам на палубата. Въпреки това разказвачът усеща безкрайна самота и заплаква, жалейки за своя беден животец.
Коментари
Публикуване на коментар