Посред горещото лято, към Еньовото кафене върви Серафим, чийто външен вид е чудноват - не прилича нито на гражданин, нито на селянин. Той носи бомбе на главата, а краката му са обути с цървули. Облечен е в дълго зимно и безцветено палто, цялото закърпено с разноцветни кръпки, съшити с дебел конец. Кафеджията Еньо, седнал на сянка пред кафенето, се взира дълго в приближаващия мъж, но не може да го познае.
Серафим разбира недоумението на Еньо и се спира усмихнат. Увит в палтото си като в пашкул, слаб и дребен, с навлажнени и помътнели очи като у пияните хора, той продължава да се усмихва, докато най-после Еньо го разпознава.
Чудакът сваля чувалчето от рамото си и сяда до Еньо. Всяка година, по Гергьовден и Димитровден, Серафим се появява по селата, за да търси някаква лека работа - най-вече да се грижи за добитъка.
От разговора с него Еньо разбира, че той цяло лято е пазил керемидите в една керемидарница. След като всичко е продадено и е получил отплатата си, е тръгнал за насам.
Докато разговаря с тих глас и се усмихва, Серафим сваля палтото си на пейката и веднага се попипва по пазвата. Еньо се досеща, че сигурно там е скрил парите си. Съветва го да си купи ново палто и влиза в кафенето. Погледаното през вратата, кафенето е дълбоко и тъмно, приличащо на плевня, на чиято средна опора е залепено лястовиче гнездо.
Докато Серафим, седи на пейката и с наслада яде сухите залъци хляб, които отрязва с малкото си ножче, една лястовица прелитва близо покрай него и бързо влиза в кафенето. Няколко врабчета подскачат към него и той не мърда, за да могат да си вземат от трохите. В същото време една жена също бързо преминава покрай него и влиза в кафенето при Еньо.
Без да иска Серафим дочува разговора между двамата. Жената споделя за скъпотията и лишенията в семейството си, за безпомощността си да заведе тежко болния си мъж Иван на лекар. Разказът ѝ се прекъсва, ала заслушал се по-внимателно, Серафим разбира, че тя шепнешком моли кръстника си Еньо за пари. Изведнъж кафеджията сърдито се разкрещява и отказва да ѝ помогне, а жената заплаква. Серафим чува отчаяният ѝ плач. Ядосан Еньо излиза навън, а подир него излиза и жената. Серафим не успява да види лицето ѝ, но по вървежа ѝ разбира, че е млада. Узнава от Еньо, че искала пари да заведе болния си мъж на лекар.
Вечерта, след като запълва остатъка от деня си с работа, която намира около къщата на Еньо и кафенето, Серафим решава да му гостува. Отказва да спи в кафенето и въпреки молбата на стопанина да легне на завет, той постила леглото си на мегдана пред кафенето. Еньо отново забелязва, че Серафим опипва пазвата си и бързо се досеща, че го е страх от крадци. Кафеджията се прибира в дома си.
На другата сутрин, когато Еньо пристига, Серафим вече е станал, отново реже сухите залъци хляб и сладко-сладко закусва. На въпроса на Еньо защо е дал пари на Павлина- жената от снощи в кафенето, която не познава и която може да не му ги върне, Серафим отговаря, че не бърза и че когато Бог помогне на бедната жена да се излекува мъжът ѝ, тогава и тя ще му ги върне.
Еньо прехапва учудено устни, след което го пита с какви пари ще си купи ново палто. Серафим, като взема палтото си в ръце, отговаря, че ново не му е нужно. Поглежда го и се усмихва загадъчно, като че ли си спомня времето преди десет и повече години, когато започва да дава парите си на хора в нужда. Затова кръпките от сива аба по палтото му са много сега.
Без да поглежда към Еньо, с особена радост, повтаря отново, че старото му палто е хубаво и че там, горе, може да получи златно, скъпоценно палто. Пуска го на колене и замислено се усмихва.
Коментари
Публикуване на коментар