Сбит преразказ на първа глава "Немили-недраги", Иван Вазов, 7.клас

                   

         

       Браилските улици пустеят в студената, влажна декемврийска нощ. Мъжделиви фенери слабо светят  през гъстата мъгла. Всички лавки и магазини са затворени. 

         Само едно малко прозорче, приравнено почти до земята, все още свети. Благодарение на слабата светлина от уличния фенер, на ниската врата се вижда  боядисана дъска с  надпис, от  който се разбира, че  това е Народна кръчма на Знаменосецът.

       Такива надписи има по всички български  кафенета, кръчми и лавки. Те са девиз за всеки родолюбец. 

       Народната кръчма на Знаменосецът е дълбока изба, в която се слиза по една  стълба. Полуразбита лампа виси на тавана и осветява вътрешността. Топъл и задушлив въздух  пълни  пространството. На едната стена, върху полица, са наредени чашите и съдовете, а на другата са налепени три патриотични  картини от боевете на Хаджи-Димитровата чета. 

      Точно под горните три, внимание привлича и още една изрисувана с ръка  картина. Тя представлява посрещането на хъшовете от един турчин с хляб и сол в едно село. По средата на картината се издига един великан, който държи червено знаме с надпис: „Свобода или смърт!“. А в  долната част на творбата е представен разказ за съдържанието ѝ, който завършва с думи за прослава на храбрия Странджа - знаменосецът. 

      Една група от шестима души седи на одърчето в дъното на кръчмата. Те  всичките са хъшове. Най-старият от тях, който е сух, жълт, с дълга черна брада, се е изтегнал до стената и пуши. Той слуша внимателно какво разказва един от събеседниците му, като развълнувано се съгласява с него или го поправя. Той кашля силно и се задавя. После пак слуша.

     Онзи, който разказва, е висок мъж с дребно и надупчено от шарката лице, с дълги и сиви мустаци, с лукави, дръзки очи. Има старо палто без копчета и се казва  Македонски. Никой нищо не знае за неговото минало. Само се знае, че е бил водач на чета в Македония  и  затова сега той  има  влияние върху другарите си.

    До него седи един момък на възраст до трийсет години. Той се казва Хаджият. Лицето му е сухо, жълтеникаво с остра брада без косми. Виждат  се признаци на умора, отслабване и преждевременно състаряване по лицето му. Той задрямва, като се сепва, когато старият прекъсва Македонски.

    До Хаджият седи друг млад човек с черно и състарено лице, бръснато. Той  също слуша много внимателно  разказа на Македонски, като машинално прави движение с ръката от устата към гърдите, сякаш  глади невидима брада. Той е бил поп и е участвал в четата на Филип Тотю. Сега е хъш. Казва се Попчето.

     Най-младият от всички, почти хлапак, също е увлечен от разказа на Македонски. Той  слуша  всяка  негова дума, а когато се обажда  и старият хъш, със страхопочитание поглежда към неговото жълто и измахнато лице. Това двайсетгодишно момче  иска да вкуси от сладостта на неизвестното и новото. Син на един богат свищовски търговец, той тайно бяга от магазията на баща си и пристига  с парахода тази вечер, като забравя да вземе и пари. 

     Македонски, който е случайно на пристанището по това време, се запознава с младежа  и го довежда да нощува в кръчмата на знаменосеца.

      Македонски е за героичните боеве на въстаниците  в България преди три години. Ето защо  и старият знаменосец  развълнувано одобрява или отрича всяка негова дума.

     Тоя бледолик, болнав, сух като скелет человек  е  Странджата, знаменосецът. Той е същият и на картината, описваща посрещането с хляб и сол. Той сега е собственик и на кръчмата.