Преразказ на пета глава от името на Странджата, "Немили-недраги", Иван Вазов

     

    След две седмици Македонски се изгуби някъде. Два-три дена Бръчков, Хаджият и Попчето ядоха при мен в кръчмата, но се разболях и те останаха гладни. Огнището загасна. Чашите и шулците немити, разхвърляни и покрити с прах лежаха по лавиците. Хаджият отиде да иска пари от някой богаташ, но така и не се върна. Попчето го чака два дена и тръгна да търси щастието си. Кръчмата ми опустя.
    Само Бръчков остана. Грижеше се за мен и ме подкрепяше. Аз само кашлях и пъшках упорито и нищо не вкусвах. Лицето ми от ден на ден добиваше смъртна бледност, очите ми хлътнаха, а раните по бузите ми потъмняха. Виждах предаността на  младото момче и се просълзявах. Често му разказвах за битките в Стара планина, защото от тях ми  поолекваше. Понякога споменавах нещо и за роднините си и пак се връщах към спомените в Балкана. Усещах, че скоро ще дойде смъртта и я чаках като гостенка. Ала не можех да  приема мисълта, че ще умра без борба за родината си. 

     С напредването на болестта, говорех по-малко и усещах по-силно болките по тялото си. Бръчков неотлъчно беше до мен. 

      Един ден реших да му благодаря  и да му споделя радостта си, че дори и да посрещам смъртта в чужда страна, аз съм спокоен, защото съм при българин. Притеснен за състоянието ми, младежът ме помоли  да не се вълнувам и ме успокои, че името ми ще бъде прославено, защото България няма да забрави своите смели синове. 

     Просълзих се. Думите на Бръчков ме обнадеждиха. Развълнувано стиснах ръката му и признах, че нямам нищо, което да му оставя за спомен. Той  ме увери, че за него е ценен моят пример. Разкрих му, че  в  дъното на сандъка  ми има скрита отдавна  връзка с най-скъпите  за мен неща. Заръчах му да бъдат скъпи и за него. Веднага попитах  и за старите си приятели - Македонски и Хаджият, които не бяха сега при мен. След това го помолих да вземе връзката, за да я видя за последен път и  възкликнах, че смъртта за родината е сладка.

     Бръчков стана бавно и  извади от сандъка връзката. Развърза я внимателно. Пред него  стояха величествените документи, съставени от  една хартия и една дрипа. Хартията беше мемоарът, издаден през 1867 година от Революционния комитет, а дрипата  беше част  от знамето, което развявах преди и  на него бяха останали само думите “...или смърт!”. 

     Видях как младежът цял се разтрепера. Повдигнах се, взех ги в ръце,  целунах ги и  му ги подадох, казвайки му да не ме забравя и да умре за България.