Преразказ от името на стария щърк, "Старият щърк", Константин Константинов

     

        Отмина вършитбата и полята опустяха. Една нощ заваля тих дъждец и денят след него захладня. Между гъсталаците се виждаха първите сребърни нишки на есента. 

         Разтърсвайки криле, огледах небето и си казах, че е време за път. Бях най-възрастният в ятото и  веднага повиках по-младите щъркели, за да им  кажа да разнесат новината сред останалите. 

          На сутринта, край селото на равнището под могилата, всички мои деца се бяха събрали. Съобщих  им, че  днес е време за тръгване  и за сбогуване. Казах им да си изберат водач. Учудени всички отговориха, че нямат нужда от нов водач, аз трябвало да ги водя пак, както досега. Отговорих им с мъка, че няма да летя с тях, защото съм вече стар. Протестираха. По-младите ми предложиха  да ме отнесат и не искаха да ме оставят сам. Не се съгласих  и им отговорих, че пътят е труден, а аз ще им бъда тежест, че не искам  да умра в чужбина. 

        Натъжиха се младите. Не искаха да ме оставят в студ, в дъжд и в самота. С усмивка им казах, че няма да ми е приятно да посрещна смъртта си по чуждите земи или сред студените морски вълни, защото  най-хубавата земя е тази,  в която съм видял слънцето за пръв път, най-хубавото гнездо е гнездото върху комина на бедняка, в което съм се родил и съм отгледал децата си. Казах им, че цялата околност и хората са ми познати. Попитах ги защо ще се  върнат  напролет и след това им обясних , че ще видят много места по света, ще разберат,  че  най- хубавата дъга,  най- веселата песен на щурците,  най- топлият комин  са там, където си пазил рожбите си. Посъветвах ги да тръгнат и им пожелах приятен път.

        Мълчаливо се сбогувахме. Бавно отлетяха децата  ми нагоре към синьото небе. Задържаха се неподвижно за малко, наредиха се в голям триъгълник и се понесоха към хоризонта. Останах сам сред натъженото поле. Раздвижих се, полетях и се спрях  в родното си гнездо, за да прекарам там последните си дни.