Димитър Димов. „Тютюн“. Първа част. Из глава I

 

Първа глава „Тютюн“

Гроздоберът беше към края си.От малките вили и кирпичените постройки сред лозята се разнасяха ту задружни песни, бързи и жизнерадостни като хоро, ту самотни и провлечени гласове на един само певец, наситени с печал, която се издигаше към синьото небе. Слънцето грееше меко, листята на черниците, крушите и дюлите, засадени около вилите, капеха при всяко полъхване на вятъра, а жълтите пръчки на лозите, привързани с лико, висяха огънати безпомощно под тежината на изобилния плод.

… Ирина — дъщерята на Чакъра, старши стражар от околийското управление, известен на целия град, също вземаше участие във веселието…

… Тя продължи между лозята по остатъците от древния римски път, за който учителят по история в гимназията твърдеше, че е от времето на император Траян. До зидовете, които укрепваха наклона, за да не се рони почвата, растяха градински чай и къпини, пожълтели от есента, и шипки с оранжеви плодове. Някои от лозята бяха вече обрани и пусти. Само плашилата, с изтърбушени сламени туловища и широкополи шапки, висяха самотно на коловете си и тъжно поклащаха от ветреца дрипите си. От многоцветната и умираща растителност, от имортелите и жълтурчетата край пътя се излъчваше някакво примирение, което тишината и мекото слънце насищаха със сладостна печал.

… От двете страни на шосето се простираше вълнообразна червеникава равнина, засята с тютюн. Тук-таме по нивите все още беряха „горната ръка“ — „учовете“ и „ковалашите“, които представляваха най-благоуханните и скъпи листя на тютюна. 

1.     С цитати от текста назовете  белезите на трагизма в началото на романа.

2.     Кой е символът на патриархалното единство?

3.     Разтълкувайте израза „древен римски път“

4.     Назовете думата, която насочва към пари, власт, но и в същото време разкрива болест и смърт.

5.     Какво символизира червеникавия цвят?

6.     Разтълкувайте изразите „горната ръка“- „учовете“ и „ковалашите“.

7.     Какво е изразното средство в подчертаните изречения? Разтълкувайте ги!

***************

Ирина не можеше да се отпусне да стане близка с момичетата на съседите, нито да вземе участие в закачките им с ергените от махалата. Те бяха прости, грубовати, дори малко небрежни към външността си девойки, които не съзнаваха това, защото им липсваше наклонност към книгите и жажда за друг живот…

…С дъщерите на интелигентни семейства тя също не дружеше, защото високомерието им я оскърбяваше …

Само веднъж да свършеше гимназия и да отидеше в София, да се запишеше в медицинския факултет… Тя знаеше как да живее и какво да постигне. В съзнанието ѝ изпъкна чистият и жълт паваж на „Цар Освободител“, неоновите реклами, които мигат тайнствено в синия здрач, сладкарниците с елегантни мъже и хубави жени по масите, кината с големи екрани, с удобни и меки седалища и с изискана публика, а не с тълпа от гамени, която мирише на чесън и плюе люспи от семки.

8.     Назовете  думи за противопоставяне, контраст в образа на Ириниа.

9.     Какъв е личният избор на Ирина?

***************

Тя се уплаши от самотата на мястото и от този небрежен и неучтив мъжки глас, който така грубо я върна към действителността. Повдигна глава и с разтуптяно сърце видя сина на Редингота, сина на учителя по латински.

Той беше усоен, неприветлив и саможив младеж, без определено занимание, откакто бе изкарал гимназия. Той беше по-скоро дребен и слаб — белег на оскъдицата и недояждането, сред които живееше учителското семейство на Редингота. Имаше бледно лице и тъмни, дълбоко поставени очи, които гледаха остро. Обикновено, след като го отминаваше, Ирина продължаваше да мисли за него. Струваше ѝ се, че това студено и правилно лице би харесало на жените, за които четеше в романите…

…Той не приличаше на никой друг младеж в града.

Сега той стоеше пред нея с не много високия си ръст, със студеното си лице, гологлав, с измачкан евтин костюм и прашни обувки.

Очите му се спряха последователно върху вехтата блуза, избелялата пола и платнените обувки, които бе сложила на бос крак. Тя имаше хармонично тяло и красиво лице, наситено с удивителна жизненост. Изобилната кръв придаваше на кожата ѝ, леко обгорена от слънцето, бакърен оттенък. Тя бе свила доста претенциозно гъстата си черна коса на руло, а орловият нос придаваше на красотата ѝ нотка на осъзната и малко високомерна сериозност. Всичко това му се стори забавно. Той продължаваше да я обижда с учудването в погледа си. У него имаше нещо несъзнателно арогантно. Ала вместо да се разсърди, тя извърна към него лакета си, върху който висеше кошницата, и рече:

— Вземи си.

Ръката ѝ беше силна, мургава и загоряла от слънцето, но с нежна китка, с чисти и равно подрязани нокти.

Той постави книгата в джоба си и взе един грозд.

— Каква е тази книга? — попита тя жадно.

— Една немска книга върху тютюните.

— Отегчително!… Как можеш да четеш такива книги?

— А какво би трябвало да чета?

— Романи!…

— Не, аз не чета никога романи — каза той.

 … Стори ѝ се, че имаше нещо еднакво в съдбата им. И двамата се стесняваха от бащите си-сякаш не можеха да им простят, задето не бяха станали министри или народни представители.

— Аз не се срамувам от баща си — каза тя твърдо.

— Нито пък аз от моя — заяви той също. — Но не мога да му простя, че е смешен.

…Дългите години на печално детинство и на хроничната учителска бедност на баща му бяха наслоили в душата му студ и горчивина към света, които винаги му пречеха да се вълнува достатъчно.

… За да се успокои малко, Ирина седна в градината под ореха и зачете. Тя четеше всичко, безредно и страстно, поглъщайки отровните страници, които й разкриваха чужди, недостъпни светове. Тези светове я привличаха и омайваха с безуспешните усилия на героите си да се спасят от себе си, с упадъчната красота на драмите и пороците си.

  … След вечерята Чакъра запали цигара и почна разговор за лозето и нивата. За гроздето му бяха обещали добра цена, а и от тютюна също се надяваше да вземе доста пари.

— И тая година ще дам максула на генерала — важно заяви той.

Старшията имаше предвид запасния генерал Марков, директор на местния клон на „Никотиана“. Като спомена генерала, той се обърна към Ирина и попита внезапно:

— Ти познаваш ли синовете на Редингота?

Ирина се уплаши и побледня.

— Не! — гузно отговори тя. — Откъде ще ги познавам?

Чакъра я погледна малко учудено.

— От гимназията — каза той.

— Чакай, сетих се!… Познавам най-малкия.

— Стефан, изключения ли?

— Да.

— Е… Какво?

— Нищо… Вървеше добре в гимназията… Умно момче.

— Умно, но за пакост!… — произнесе Чакъра, като изпусна бавно дима от цигарата си.-И останалите му братя не са цвете за мирисане… Най-големият беше комунист, лежа в затвора и потъна някъде. А средният и досега скита без работа.

…Ирина взе от етажерката „Палми край тропическото море“ и чете до късно. След това отвори прозореца, съблече се и легна. Въображението ѝ почна да скита из чудни задморски страни. Тя не забеляза как лицето на нейния „тип“ доби неусетно пълна прилика с чертите на втория син на Редингота.

…— Ще ходиш ли на лозето? — попита майката, като прекъсна метенето и се загледа изпитателно в лицето на Ирина. — Баща ти заръча да идеш сутринта.

— Не мога сутринта — начумерено отвърна Ирина. — Първо трябва да си напиша домашните.

Тя излъга — което ѝ се случваше рядко — и се зачерви от срам. Домашните по алгебра и латински беше написала още в петък вечерта — първия ден от тридневната ваканция на учениците за гроздобера. Искаше да отиде на лозето следобед, понеже това беше най-удобното време за срещата й с Борис.

 

10.  Посочете с цитати от текста примери за контраста в портретното описание на Борис. Какво се разкрива с него?

11.  Разтълкувайте думите „евтин костюм и прашни обувки“.

12.  Назовете с цитати от текста примери за контраста във външния вид на Ирина. Какво показва?

13.  По какво си приличат Ирина и Борис?  А по какво се различават?

14.  Разтълкувате наречието „жадно“ и изборът на книги при Ирина и Борис.

15.  Назовете със свои  думи два  примера, които онагледяват  разпокъсаните връзки в семейството на Ирина.

16.  Назовете и разтълкувайте подчертаното изразно средство.

 

***************

 

 

 

 

 

 

Когато излезе от къщи и тръгна към лозята, обзе я тревога. Това не бе страх — силна като пантера, тя не се боеше физически от мъжете, — а по-скоро смущение, което идеше от неувереност в себе си. Защо отиваше на тази среща? Може би това щеше да усложни живота ѝ, да разбърка следването ѝ, да разстрои плановете ѝ… Не беше ли по-добре да се върне? Ала нещо неуловимо и силно я теглеше към безработния младеж с вехт костюм, с красиво лице и хладни очи.

…По тясна и стръмна пътека те минаха през боровата гора, постлана с кафява иглолистна настилка и напоена с дъх на смола. Хълмът бе висок. Параклисът се намираше на върха му всред поляна, обрасла с глог, шипки и бурени. От поляната се спускаха отвесни скали и стръмни сипеи, в подножието на които свършваше гората. Мястото беше усойно и диво, но от него се разкриваше хубава гледка към града и долината на реката. Когато излязоха на полянката, Борис свали сакото си и го постла върху изсъхналата трева. Двамата седнаха срещу слънцето с лице към града. Къщите приличаха на малки зарове, разпилени около реката, а между тях, из улиците и площадите, подобно на мравки, пъплеха хора. Следобедният влак, идейки от София, наближаваше гарата като малка ленива гъсеничка. През гората бяха изчерпали няколко дребни теми и сега мълчеха.

— Значи, медицина!… — рече той малко подигравателно, като запали цигара.

— Да.

Тя се загледа в хоризонта. Нежните ѝ мургави бузи се бяха зачервили от изкачването.

— А няма ли да се омъжиш? — Той се усмихна, но Ирина не забеляза това.

— Първо ще свърша университета.

Тя уточни мечтите си, вплитайки в тях и идеята да работи в далечни, южни страни. Борис я наблюдаваше с хладния блясък на очите си.

— Това е добър план… — произнесе той най-сетне. — Това е тъкмо животът, който трябва да води момиче като тебе… Но колкото за южните страни, боя се да не те направят глупава фантазьорка.

— Защо? — попита тя.

— Защото човек се чувствува добре само там, където може да спечели пари.

— Ти никак не приличаш на братята си — замислено произнесе тя.

— Да, никак. Те са комунисти.

— Какво стана с големия ги брат? С какво се занимава той сега?

— Чете забранени книги и агитира между глупците срещу властта… Изкара романска филология, но не го приемат за даскал, понеже има присъда от септемврийските събития… Сега се занимава с преводи… с просия или нещо подобно… не знам точно с какво.

— Колко жалко!…

— За какво?

— Задето е комунист.

— О, да!… С тази глупава идеология той зарази и малкия ми брат… Причиняваше хиляди неприятности и лишения на семейството. Изобщо той се оказа глупав и неблагодарен човек.

Ирина се намръщи.

— Ти си много несправедлив — каза тя. — Брат ти положително не е глупав или неспособен човек… Подозирам, че една моя съученичка е влюбена в него, знаеш ли?

— Да, зная!… Лила, дъщерята на Шишко истифчията, нали?… Когато брат ми идва в града, постоянно се мъкнат заедно… Приличат на гърне и похлупак… Двамата са се насърбали от комунистическата идеология и това им помага да се разбират в любовта. Съчетават идеологичното с приятното.

— О, мълчи!… Лила е много почтено момиче.

— Не съм казал противното. Говоря само за брат си. Когато човек няма пари или е неспособен да ги спечели, намира изход в идеологията на комунистите. Братята ми се утешиха именно по този начин.

— Ти говориш постоянно за пари… Баща ти трябва да е много беден — съчувствено забеляза тя.

— Да, варварски, ужасно беден!… — високо и натъртено произнесе той. — Впрочем това е известно на целия град. Ние постоянно дължим суми на разни бакали, хлебари и месари в града. И затова едва ли има нещо, което да мразя повече от бедността.

— С какво се занимаваш сега?

— С нищо.

— Как с нищо?…

— Ей така!… Изучавам тютюневия бранш.

Ирина помисли да му каже за снощния разговор с баща си, но реши, че е по-добре да мълчи.

— Какво може да ти донесе тютюневият бранш?

Борис направи лека гримаса и не отговори. Едно момиче не може да разбере нищо от възможностите, които обещава тютюнът.

— Защо не отидеш да работиш в София и да следваш университета? — продължи тя, като го гледаше с топлите си кафяви очи.

— Защото не съм глупак като братята си — отговори той.

— Но какво ще постигнеш с тютюна? — Тя беше почти огорчена от враждебността, с която бе посрещнат съветът й. — Ще станеш майстор… директор на склад… най-много експерт в някоя тютюнева фирма… Ще стигнеш до тях с нехигиенична и убийствена работа, с угодничество и влачене по корем… Ти нямаш никакви връзки с едрите тузове, нали?

— Да, никакви — мрачно потвърди той.

— Значи, желанието ти е съвсем безнадеждно!… Прости ми, че ти говоря така.

— Аз не бих позволил другиму да ми говори така.

Тя го погледна и произнесе:

— Но може би ще успееш.

Настъпи мълчание. Слънцето клонеше към запад и гънките на планината се очертаваха ясно. Полъхна вятър. Водните пари по течението на реката се бяха сгъстили в дълга ивица от синкава мъгла.

— Ще видим! — произнесе той неочаквано.

А после, сякаш това беше напълно естествено и не можеше да не се случи, той я прегърна и привлече към себе си. Тя не оказа никакво съпротивление. Устните ѝ отвърнаха с тръпчива, неопитна целувка.

Слънцето залязваше.

Когато слязоха в града, вечерният здрач се беше сгъстил. От дворовете на къщите долитаха весели гроздоберски песни, придружени от свирене на акордеони.

 

17.  Кои думи показват страха и неувереността на Ирина? Назовете изразното средство?

18.  Назовете контрастите в природното описание в началото на откъса и ги разтълкувайте.

19.  Защо Борис гледа с презрение на братята си и техните убеждения?

20.  Посочете примери от текста за идеализма на Ирина и циничния, материалистичен поглед на Борис към живота.

21.  Назовете със свои  думи два  примера, които онагледяват  разпокъсаните връзки в семейството на Борис.

22.  Разтълкувайте момента на мълчанието между Ирина и Борис. Свържете го с метафоричното значение на залеза.

23.  Определете значението на думата „истифчия“. Към коя лексика спада - активна или пасивна?

 

***************

След като се разделиха, Борис тръгна към центъра на града, продължавайки да усеща вкуса на устните ѝ, които още не умееха да целуват. „Малко любов“ — помисли той с насмешка. Думата „малко“ го накара да се усмихне студено на себе си. Той измерваше всичко в количество. Приключенията от този род оставяха в душата му тръпки на досада и съжаление за изгубено време, но бяха единственото удоволствие за младеж без пари.

…

„Гадна тълпа“ — помисли той с отвращение, ядосан от навалицата, която го блъскаше и принуждаваше да върви на зигзаг. Нима не би продал душата си, за да изплува над тая сган?… Той отдавна беше решил да я продаде, но липсваше добър купувач и това го отегчаваше. Даваха му много ниска цена. Предлагаха му да стане полицейски агент, селски учител, помощник-аптекар, касиер в кино и дори любовник на една възрастна жена. Всичко това той отхвърли спокойно, без възмущение, като дребни оферти, които не заслужават внимание. Естествената му злъч към света, натрупана от бедността, не се дразнеше от нравственото падение, а само от нищожността на възнаграждението. За дребните, но почтени службици той знаеше, че щяха да го изхабят, а полицейски агенти и платени любовници на жени ставаха само умствено осакатени глупци. Ала все пак той трябваше да почне нещо и като захвърли гимназиалната си диплома, постъпи в един тютюнев склад. И тук пред него блесна за пръв път златният мираж на тютюна. Тук му се стори, че със своя ум и презрение към хората можеше да властвува над тях. Жълтокафените тютюневи листа с наркотично благоухание, които нареждаше на пастали и стягаше в денкове, можеха да се превърнат и за него в разкошен дом, в американска кола, печалби и могъщество… Трябваше само да усвои подробно манипулацията, такта на покупките, хитрините на „шкартото“, счетоводните похвати за укриване на печалбите, изкуството да се дават рушвети и полицейските начини за усмиряване на стачките. Трябваше само да прескочи преградата от директори и майстори, от простаци, шмекери и крадци на дребно, която пазеше ревниво местата си и затваряше пътя към тайнствения и недостъпен свят на едрия капитал, на акционерите, генералните директори и главните експерти. Понякога той успяваше да зърне хората на тоя недостъпен и всемогъщ свят. Те идваха с лимузини, които струваха половин милион, преглеждаха внимателно някоя голяма партида и след това отиваха да ловят с въдица риба в планината. Едни от тях имаха интелигентен вид, бяха изискани и мълчаливи, други, напротив, го поразяваха със своя шум и простащина, със суетното и нахално показване на богатството си. Между последните се срещаха хора почти без никакво образование, бивши кръчмари и месари, груби и безогледни като джамбази по панаирите, но успели да станат собственици на петдесет или сто милиона. Какво му пречеше да постигне същото? Отношенията му с хората бяха по-гъвкави, мисълта му по остра, волята по-силна. По цели нощи той разсъждаваше върху това и тютюнът се превърна в огнена мечта, която изгаряше въображението му.

Но още през първите дни миражът му показа жестокостта си. Наркотичната миризма на тютюневите листя му се стори непоносима. Отровният прах, който поглъщаше през деня, вечер се къртеше от дробовете му с остра, мъчителна кашлица и жълтеникави храчки. Лицето му стана бледно, виеше му се свят и често повръщаше, облян в студена пот. Това бяха признаци на остро отравяне с никотин…

… Борис седна отпуснато на една свободна маса и си поръча кафе.

— Какво предават? — попита той, когато келнерът му донесе кафето.

— Речта на Хитлер — небрежно отговори келнерът.

— Казва ли нещо интересно?

— Зъби се на евреите…

 

24.  Разтълкувайте вътрешния монолог на Борис за любовта и за тълпата.

25.  Какво означава изразът да продадеш душата си? Назовете изразното средство.

26.  Назовете изразното средство в подчертаните изречения. Кой е светът на златния мираж?

27.  Разтълкувайте израза: „огнена мечта“.

28.  Посочете с пример от текста  метафора на първата мъчителна физическа разруха на Борис, която по-късно ще се превърне и духовна.

29.  Кое историческо събитие е отразено в романа?

30.  Напишете теза на тема: Мечти и амбиции

 

 

ВМЕСТО ИЗВОД

Когато мечтите и амбициите са свързани единствено с личното преуспяване, това води до прекъсване на връзките с другите хора и дo нравствена разруха – това е художественото внушение, което романът „Тютюн“ гради чрез образите на Борис и Ирина.